Църногорският монастир “Св.св. безсребреници и чудотворци Козма и ДамянАсийски” заема важно място в църковната, културната и политическата история на българите от Мраката, Граово и Знеполе, или това, което днес е централна Западна България. Своето основаване монастирът дължи най-вероятно на заселили се в планината Черна гора (диал. Църна гора) отшелници, намиращи се под влияние на живота на великият пустинножител св. Йоан Рилски и неговите последователи свв. Гавриил Лесновски, Йоаким Осоговски и Прохор Пшински.
Обителта има нелека съдба, съпътстваща историческите превратности, на които са изложени българите и тяхната държава в Европа през последното хилядолетие. Периоди на просперитет и разцвет се редуват с дни на упадък и разруха.
Идвайки тук в края на 1998г. нашето монашеско братство си постави за цел да възроди тази емблематична българска обител, чиято съдба отразява историческите митарства и духовните криволичения на нашия народ. Вярваме и се надяваме, че с Божията помощ по застъпничеството на светите чудотворци Козма и Дамян монастирът отново ще бъде пристан за жадуващите спасение на душата си и вечен живот, прибежище за страдащите душевно и телесно и място на духовна утеха и подкрепа.
Голяма е злобата на днешния ден и изпонаранената човешка душа бедства много по-тежко от болното тяло. Пристъпващите за лек към монастирското аязмо се нуждаят и от жив монастир, където да могат да получат духовен съвет и напътствия, за да се излее над тях укрепяващата и спасителна Божия благодат. Затова Промисълът си служи с нас за полза на мнозина, понеже оздравяването на човешкото общество започва от изцеряването на опустошената човешка душа.
Времето, в което живеем, е крайно оскъдно от към духовни добродетели. Забравили за своето божествено признание и дълг, хората имат едничката мисъл да трупат повече земни блага, за да задоволяват капризите на своята плът. В борбата за материалното, в суетните занимания и в греховните псевно-удоволствия човеците отхвърлят благата Божия воля и се противят на неговите наставления. Увлечени, те все повече губят своя човешки облик и придобиват бесоподобен нрав. Пагубните последствия от това обаче не закъсняват да се проявят още тук, на земята: повсеместно растат душевната болка, унинието, отчаянието, неудовлетвореността; все по-голям е броят на депресираните, наркотично зависими, невротизирани и просто изхабени човеци. Подмамени от лъжемъдруванията на самозвани учители и поддали се на лукаво самооправдание, хората попадат под все по пълната власт на тъмните духовни същества, наричани демони. Мислейки, че живеят свободно, по собствената си воля, те всъщност изпълняват внушенията на бесовете, които обитава у тях. Така, вместо с духовна сладост, която е предвкусване на вечното блаженство в царството небесно, сърцата им се изпълват с лютост, горчилка, безпокойство – преддверието на ада.
Може би най-пагубното последствие от греха е заслепението, което не позволява на човек да се опомни, да проумее бедата, в която се намира, и да прибегне с покаяние в Кораба на спасението – Църквата. Все по-голяма става пропастта между търсещите спасение на душата си и живеещите в духовно нерадение. Демоничната атака е толкова силна и всеобхватна, че вече е трудно да бъдем изключение от всеобщото отстъпление от вярата и добродетелите. Това, което можем и сме длъжни да правим, е да бдим над сърцето си и със смирена молитва да отблъскваме, според силите си, вражеските набези. Св. Серафим Саровски казва: "Радост моя, придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят", а св.ап. Павел ни учи, че трябва да минем през много скърби, за да влезем в царството Божие (Деян.14:22). Когато се стараем да изпълняваме увещанието на свети апостол Петър да имаме усърдна любов един към други (I Петр.4:8) и понасяме, без да роптаем, постигащите ни скърби, опазвайки мира в сърцето си, ние поставяме непреодолима духовна преграда пред силите на злото, напиращи да погълнат света (ср.II Сол.2:7). Както навремето съдбата на Божия народ е зависела от молитвеното застъпничество на св.прор. Мойсей (Изх.32:11-14), така и днес здравето, животът и участта на нашите близки и на цялото човечество зависят от това доколко има кой да умолява Бога. Чистата молитва е най-възвишената, най-висшата и най-пълноценната човешка дейност. Тя стои несравнимо по-горе от гениалните изобретения и шедьоврите на изкуството. Но молитвеници не се раждат, а се възпитават. И най-добрата школа за молитва, това е монастирът.
